Само с тате на плажа. И въобще

Под чадъра е 46 градуса, а извън чадъра е сигурно 97, обаче това изобщо не пречи на едно слабовато момченце да строи самичко пясъчен замък на горещия плаж. Една вълна поваля вала на замъка и се влива в рова, който го обгражда, втора събаря по-ниската кула и е крайно време да се намеся. Защото от 15 минути гледам как детето се мъчи с укрепването на постройката без успех.

„Момченце, ела на сянка, замъка ще го направим по-навътре, да не го събаря морето“, казвам и се приближавам до него да го прибера, но то поклаща глава:

- Не мога да си играя с непознати, а и трябва да пазя този замък, защото тате го построи.

- А къде е татко ти?

- Отиде да изпишка Ванката.

- Кой е Ванката?

- Брат ми, ама той е на 3 и трябва да го изпишкват все още.

Впечатлява ме колко правилно се изразява това дете.

- А ти на колко си години?

- Аз съм на 6 и съм Калоян.

- Ха, ами Калоян на гръцки значи „Красив Иван“! Знаеше ли това?

- Да, у нас всички сме Ивановци, и тате така се казва, а мама много харесва това име.

- А къде е майка ти?

Момченцето не ми отговаря и започва още по-усърдно да дълбае пясъка. Но понеже гърбовете ни вече изгарят, просто го гушвам през топлите раменца, започвам да го гъделичкам лекичко и го събарям на пясъка. То започва да се хили и ми разрешава да го пренеса под нашия чадър, където го запознавам тържествено с мъжа ми и с моя малък Йоан.

На хоризонта се задава симпатичен мъж, който се взира в нашата посока с напрегнато изражение и с малко детенце в ръце.

- Кали, защо не ме чакаш под нашия чадър, а пречиш на леличката и чичкото?

Таткото не звучи строго, по-скоро е притеснен.

Отговарям в стил "топене на първоначалния лед между непознати":

- Ама, моля ви се, въобще не ни пречи Калоян, само си приказваме и пазим замъка ви от враговете.

Бащата Иван и синът Иван се забавили, защото трябвало спешно да намерят тоалетна. Не било само пишкането, а според таткото – начало на летен вирус.

- Притесних се и за Ванката, че е с разстройство, и за Кали, че го оставих сам – никога не го допускам, винаги си ги гледам и двамата. И с болестите съм свикнал, през зимата ту единият е болен, ту другият, но бързо се справяме, нали момчета?

Рискуваме да задълбаем навътре в историите за детските болести и температури, затова решавам да сменя темата рязко с:

- Момчета, хайде всички във водата!

Нагазваме във вълните с Йоан и Ивановци и си мисля колко е страхотно ей така, както си лежиш на брега, внезапно да се запознаеш с толкова симпатично семейство.

Следват солети, биричка за големите и айрян за малките. Разказваме си с непознатия татко кой какво работи, ние как се справяме с нашето детенце, той колко бавачки е сменил за малкия, как преди време едвам е успял да запише големия на детска градина, как акъла не му побира какво ще прави, като тръгне Калоян в първи клас – много често ходел в командировки, а детето кой ще го взема от училище…

- Като започна да мисля и нищо не става, обикновено при мен решенията идват от само себе си, не разчитам на никого и все пак ето ни, оцелели сме.

След това бащата замълчава и аз не се сещам какво да кажа, освен да попитам къде е майката. Не питам обаче, и аз си мълча и се споглеждам с мъжа ми – с него обикновено мислим едно и също и се разбираме само с поглед, демек, казвам му с очи и той да не пита.

Обаче нашия 4-годишен Йоан се обръща към по-малкото момченце:

- Къде е майка ти?

Ванката мълчи и ме гледа-гледа, накрая казва:

- Мамо, боли ме корема.

На мен говори, и аз, макар че съм много сащисана, все пак съобразявам да кажа само:

- В бунгалото имаме кана за топла вода и изсушен копър, ще отида да ти направя чай от копър, много помага за болни коремчета.

Бунгалото ни е съвсем близо до плажа: правя 1 литър чай, поемам с каната обратно към пясъка и след минути съм при компанията. Но през цялото време си мисля: „Само ми се е причуло това „мамо“, трябва да ми се е причуло.“

Ванката, наш Йоан и Калоян са се строили с пластмасови чашки в ръце и, солидарни с „болния", чакат да пият копъров чай. Подавам пакетчето с билката на таткото и обяснявам как да я приготвя няколко дни и детето да пие по няколко глътки през целия ден – много помага против разстройство.

С мъжа ми и с Йо ги оставяме за малко и отиваме да се изкъпем – жегясала съм много.

- Къде е майката? – питам мъжа ми, защото съм сигурна, че са си говорили по мъжки, докато съм се занимавала с копъра.

- Починала е няколко месеца, след като е родила малкия син, таткото е и баща, и майка. Питах няма ли кой да му помага, няма. Но не го каза като оплакване, просто като факт.

Ивановци се приготвят да си тръгват, те са отседнали в съседен курорт и за довиждане, преди стандартното: „Дайте да си разменим телефоните и да се чуем - пак ще се видим задължително да си поиграят децата“, Кали ме гушва и, докато ми диша в ухото, казва: „Чао, мамо.“

Чао, чедо!

Марина Атанасова